stanka zlateva

Малко усмивки, много сълзи и въпрос дали не е време за промяна на стратегията относно спорта. Четири години чакахме Олимпиадата в Лондон и когато тя започна, започнаха и надеждите. Надежди за медали, за достойно представяне. Не можем да виним спортистите си, че не са дали всичко от себе си, не можем да кажем, че не са достойни, защото би било лъжа. Видяхме повече сълзи, отколкото усмивки. Видяхме един огромен Йордан Йовчев, който въпреки тежестта на годините си, доказа, че човешкият дух е по-силен от тялото, че има защо светът да му се възхищава. Видяхме една златна Станка, която след загубата каза: „От мен не става нищо!“ Не, Станке, не от теб не става нищо, защото ти за пореден път ни направи горди, за пореден път доказа, че си голяма. Можем само да сме благодарни, че имаме спортисти като нея и да се надяваме да я видим след четири години отново на олимпийската сцена, но този път да се окичи със златен медал заради самата себе си, за да докаже на себе си, че може, че от нея става нещо, защото ние вече го знаем. Боксьорите ни доказаха, че в България този спорт върви нагоре. Тервел Пулев донесе първото олимпийско отличие за България, а Александър Александров ни разчувства с победата си над втория поставен в схемата и думите му след мача. Волейболистите ни счупиха каръка на българския волейбол на Олимпийски игри, като за първи път от 32 години се класираха на олимпийски полуфинал. Показаха, че не случайно това е най-успешният отборен спорт в България, че когато имаш желанието, сърцето, духът, можеш да направиш много. Стигнаха далеч, достатъчно, за да дадат заявка, че до няколко години те могат да бъдат отбора, който да диктува волейболната мода. В художествената гимнастика нямахме сили за нещо повече. Иначе ансамбълът и Силвия Митева доказаха, че имат място в историята на този спорт, но силите ни не стигнаха – дали заради напрежението, дали заради съдийството, което по отношение на Силвия Митева беше безобразно, това е друга тема. Няма смисъл да виним спортистите си, защото те не са виновни. Вината трябва да се търси в онези, които управляват – във федерациите, в министерството. Време е да се запитаме какво щеше да бъде, ако на спортистите ни се осигурят бази, спокойствие и всички удобства, които другите държави осигуряват на своите олимпийци. Защото за да се мерим с големите, трябва да се доближим и до тяхната подготовка. Иначе няма как да стане, ако федерациите продължат да се използват за правене на личен бизнес, ако никой не го интересува, докато не дойде следващата Олимпиада. Иначе, както каза Пламен Константинов относно волейболния ни отбор, ние сме близо до големите, но не сме по-големи от тях, а скоро може би ще бъдем дори по-големи от тях!