Say

Часът беше 6:47 сутринта. Над страната отново имало някакъв циклон и валеше като из ведро, а аз късметлията трябваше да ходя на лекции. За студа няма да говоря, просто си представете най-отвратителната си сутрин и я умножете по 10. Това преживявах аз на 9-ти Октомври вървейки към университета със счупен чадър. Очите ми бяха полу-затворени от недоспиване, краката мокри, ръцете премръзнали, а походката ми наподобяваше свободен електрон. Но както можете да предположите приликата ми с отрицателно зареденият електрон не бе само външна, а и вътрешна. Отрицателният заряд си личеше доста от намръщената ми физиономия, но тогава не предполагах, че същата сутрин щеше да ме бележи за цял живот. Часът вече беше 7:15, а аз бях по-мокър и изнервен от всякога. И точно тогава за капак на всичко, секунда преди да пресека, някакво момиче мина и ме блъсна . Подивях. Змии и гущери се изстрелваха от устата ми по неин адрес без дори да я погледна. След няколко секунди спрях да си поема дъх и какво да видя. Пред мен стоеше най-къдравото момиче което бях виждал. А аз от опит знам, че няма по-издайно нещо за една жена от косата и. Било то нов цвят или скъсени връхчета, кок или някаква плитка, от косата може да разбереш от това, колко се е успала тази сутрин, до това дали иска да смени мъжът до себе си и има ли изобщо такъв. И аз воден от моя опит освен красотата и успях да забележа всяка една къдрица вплетена в друга като безкраен хаос от неизказани чувства. Не се беше сресала тази сутрин, не беше вързана на опашка, не можех да разгадая нищо. Погълнат в мистерия, объркан и крайно привлечен, бях забравил за студ, дъжд и вятър. Бях забравил колко ми е гадно…просто стоях и я гледах, а тя не спираше да се извинява и да обяснява колко бързала. Предложи ми да вървим заедно към университета и аз кимнах одобрително. По пътя не спираше да говори за това, за онова, честно казано дори не я слушах. Гледах я как си скача в локвите, как припка когато мине под някой улук или как дава път на вървящите срещу нея. Тя беше положително зареденият протон който ми бе нужен да се превърна в атом, а по-късно да създам цяла вселена. Но нито тя, нито аз знаех, че това ще се случи. В онзи момент знаех само, че очите и бяха кафяви, усмивката широка и приятелите и я наричат Ем-джей (MJ). И вървя след нея опитвайки се да избегна някоя друга локва и си мисля, “това е ебати филма”. Как точно аз? Защо аз? Защо станах в 6:47? Защо по дяволите с всяка следваща секунда и исках все повече? Отговор на тези въпроси и сега не мога да дам. Но една година по-късно на 9-ти Октомври, в 6:47 сутринта се събудих с положителен заряд, а до мен бе моята вселена, която сресваше вече не чак толкова рошавите си къдрици. Без помен от хаоса в нея, ме погледна с кафявите си очи, усмихна се широко и прошепна, “Добро утро, електроне мой”. Тогава разбрах, че в живота сутрините са просто часове и минути, а дали една сутрин ще е хубава или лоша зависи от градивната частица до теб, заради която се будиш всеки ден.

СЕТИВА

Когато падне нощта, някъде там
ще се сетиш за мене.
Ще си налееш вино,
от онова червеното дето
ти е любимо, довяващо спомена
за моите устни.
После ще отпиеш бавно,
но без да ти е вкусно.
Тогава ще започнеш да се
докосваш с пръсти,
от раменете, през врата
устните, гърдите, чак до бедрата.
И със затворени очи
ще стенеш, спомняйки си
как някога раздирах плътта ти.
Ще отвориш очи и няма
да усетиш и видиш нищо красиво.
Дори любимият ти парфюм
ще е вече изветрял.
Тогава ще разбереш, че след някои,
както казват “сетивата гладуват”,
но без мен, те просто
не съществуват.