Физика на душата(ми).

когато падне воалът на любовта и видиш нещата чисти, ясни

осъзнаваш, че ти този човек направо си си го измислил

като в художествен роман- някакъв персонаж сътворен в ума ти, оцветен от собствените ти ръце

и той не само, че не носи ореола, който си му дал, но и с времето те кара да се чувстваш глупаво, че си го окачествявал по този начин, придавайки му черти и достойнства, които всъщност той не е притежавал

олеква ти, нещата са кристално ясни

сама си си направила услугата да си тръгнеш, защото там мирише на фалш, а ти в него не вирееш..

докато гледах слънцето през мръсните стъкла на автобуса, осъзнах, че ако не бяха такива, всъщност нямаше да мога да го видя

че кой може да гледа право в него и да не изгори очите си?

щях да гледам лъчите му заслепена, но не и да видя красивото огнено кълбо, извисено в небето

асоциацията в главата ми беше мигновена

а не сме ли така и по принцип хората- за да видим нещо красиво, понякога е необходимо да сме изцапали очите си, да го погледнем през нещо мръсно

че как бихме съумяли да го оценим иначе?

случвало ли ви се е, нещо да ви накара да си спомните как сте се чувствали в точно определен момент.. звук, картина, чак да усетите аромат толкова реалистично, все едно е под носа ви

а всичко да бъде само в ума

Докато слушам Wrong Side of Heaven на Five Finger Death Punch, си мисля колко много искам да изрева на тази песен. Буквално да си изкрещя душата, раздирайки тънките, копринени нишки на външността й. Междувременно, докато си чакам автобуса минава някъв селянин с колата си, подсвирква ми и се усмихва. К'во свириш бе? 'Вънка е 40 градуса, аз съм с черен панталон, широка тениска на Бийтълс и мога да ти изсмуча душата като Дементор само с поглед. Изглеждам ли ти като момиче, на което искаш да подсвирнеш? Вероятно днес ще спукаш гума. Усещайки манталитета ти, навярно си си го заслужил. Изключително ядосана съм и дори не знам защо. Като цяло идвам да си измрънкам душата. Бясна съм и трябва да излея гнева си. Усещам несправедливостта в гърдите си. Уморих се да си късам задника, особено, когато не виждам абсолютно никакъв смисъл да го правя. Адски демотивирана съм. Понякога ми се иска да съм таралеж, да извадя бодлите си и никой да не може да ме припари. Друг път искам да съм костенурка, да вляза в корубата си и да се скрия от всички, сливайки черупката си с тревата.